На 13 май 1937 г. е роден Роджър Зелазни – една

На 13 май 1937 година е роден Роджър Зелазни – една от най-значимите фигури в актуалния фентъзи род и научна фантастика. Умението му да разтрошава всяка една наша визия за действителност и да слага пред същинско тестване въображението ни като читатели, впечатляващите описания на елементи от приложната магия в измислените от него светове, го отличават доста от останалите създатели в региона. Особено известен става с поредицата си „ Хрониките на Амбър “.

Да си господ – това значи да си самият себе си и то дотам, че пристрастеностите ти да подхождат на вселенските сили и всеки, който те зърне, да го знае още преди да е чул името ти… Да си господ значи да умееш да разпознаваш в себе си най-важното и сетне да засвириш онази мелодия, която да е в най-пълно благозвучие с всичко останало на света. И тогава, оттатък рамките на морал, логичност и хармония, ти се превръщаш във вятър или огън, в море, планина, дъжд, слънце или звезди, в полет на стрела, в залезът на деня, в любовно обятие. Управлявайки пристрастеностите си, управляваш и света. И тогава, тези, които подвигат поглед към боговете, ги назовават даже без да знаят имената им: " Той е Огън. Тя е Танц. Той е Разрушение. Тя е Любов. " И по този начин, връщайки се към думите ти – те не се назовават богове. Това вършат всички останали, които ги виждат.

Знам също, че гибелта е единственият господ, който идва, когато го повикаш.

Така е в живота – довери се и ще те предадат, не се доверявай и ще предадеш самичък себе си.

Хората се съдят по дейностите и следствията от тях. Всичко останало е единствено на ниска цена възприятие за морално предимство, при мисълта какъв брой по-хубаво би постъпил ти в същия случай. Затова всички сходни преценки ги оставям на небесата. Аз не съм дипломиран.

Вселената не е измислила справедливостта. Това е направил индивида. За страдание обаче, човек би трябвало да живее във вселената.

Като си намерения човек, природата от време на време подмята по някой и различен кокал на ония, които е осакатила – често под формата на някакво умеене, нормално неефикасно, или още по-страшно – проклятието на интелигентността.

Думите нямат значение. Но човек не помни действителността и запомня думите.

Имената не са толкоз значими. Да приказваш – това значи да произнасяш имена, само че и това не е най-важното. Веднъж, се случва нещо, което в никакъв случай преди този момент не се случвало. Човек го вижда и съзерцава действителността. Той не може да изясни на другите какво е видял. Но те упорстват да узнаят и непрекъснато го питат, казвайки: „ Какво е това, което си видял? “ И той се пробва да им опише. Може би е видял първия огън на този свят. И им споделя: „ То е алено, като мак, само че съзират се в него и други цветове. Няма форма, като водата и плува на всички места. Топло е – като слънцето през лятото, даже по-топло от него. Съществува за малко време върху парче дърво, а сетне дървото изчезва сякаш е погълнато и от него остава единствено нещо черно, което може да се разрови като пясъка. Отиде ли си дървото, изчезва и то. “ И ето, че слушателите са принудени да мислят, че действителността наподобява на мак, на вода, на слънцето, на всичко останало, което се гълтам и след това екскретира. По думите на този човек, те стигат до убеждението, че тя наподобява на всичко на този свят. Но те не са виждали огъня. Не биха могли да го познаят. Ала още веднъж и още веднъж се появяват пламъците в този свят. И други хора ги виждат. Не след дълго огънят става съвсем толкоз обичаен, колкото е тревата, облаците и въздухът, който дишат. И виждат те, че въпреки и да наподобява на мак, той не е мак, въпреки и да наподобява на вода, той не е вода, въпреки и да наподобява на слънцето, той не е слънцето, въпреки и да наподобява на оня който яде и екскретира, той не яде и не екскретира, а е нещо друго от всяко едно от тези понятия и от всички тях взети дружно. Тогава те поглеждат още веднъж към това нещо и измислят за него нова дума с цел да го нарекат. И тази дума е „ огън “.

Но случи ли се да срещнат човек, който към момента не го е виждал и му опишат за него, той не ще разбере защо приказват. И не щеш ли на собствен ред и те не съумяват да предадат какво значи това огън. Докато го вършат, знаят към този момент от личен опит, че това което му споделят не е истина, а единствено част от нея. Те знаят, че този човек в никакъв случай не ще познае по думите им действителността, въпреки и да употребяват всички думи на този свят. Той би трябвало да види огъня, да долови мириса му, да си стопли ръцете на него, да се вгледа право в сърцето му, или да остане вовеки профан. Следователно, не са значими думите „ огън “, „ земя “, „ въздух “ и „ вода “, те нямат никакво значение. Дори „ аз “ няма значение. Нито една дума няма значение. Но не помни индивидът действителността и си спомня единствено думите. И колкото повече думи си спомня, толкоз по-умен го мислят близките. Той съзира великите промени, които стават на този свят, само че не гледа на тях по този начин, както би погледнал оня човек, който за пръв път е видял действителността. На езика му идват техните имена и той се усмихва, до момента в който ги пробва на усет и мисли си този човек, че до момента в който ги назовава ги опознава. И продължава да се случва това, що в никакъв случай до момента не се е случило. И то към момента е знамение. Разцъфва великото пламтящо цвете по клоните на света, оставяйки под себе си пепелта на същия този свят и с каквото и име да го назова – ще сгреша, тъй като то е всичко или нищо, с други думи – то е Безименно като действителността.

И ето за какво ви приканвам – забравете имената, които носите, забравете думите, които изговарям, още в мига, в който сте ги чули. А потърсете по-добре Безименното вътре в самите нас, което се надига, с цел да срещне апела ми. То се вслушва не в думите ми, а в действителността в мен, от която е част. Да определяш – значи да загубиш. Същността на всички неща е в Безименността. Безименното е непознаваемо и затова по-могъщо от Брама. Предметите са преходни, а същността – вечна. А значи всички вие населявате един сън.

Същността сънува, че това е сън с форма. Формата отминава, само че същността остава и продължава да сънува нови сънища. Човекът дава имена на тези сънища и си мисли, че по този начин е уловил същината на нещата, само че не знае че по този метод единствено се прекланя пред нереалното. Тези камъни, тези стени, телата, които виждате че са насядали в близост са маковете и водата и слънцето. Те са сънищата на Безименността. Ако желаете – те са огънят.

Писано е, че да живееш значи да страдаш. Това е по този начин, настояват мъдреците, тъй като с цел да доближи човек прояснение, би трябвало преди този момент да измине дългия път на своята карма. Ето за какво, не престават мъдреците, няма никакъв смисъл човек да се бори вътре в съня срещу това, което е неговия чоп, неговия път, който би трябвало да следва до дъно, с цел да получи свободата си. В светлината на безконечните полезности, споделят мъдреците, страданието е нищо. Какви оправдания тогава би имал човек, с цел да се бори против тези, които са могъществени за зло?

Вселената се е завъртяла към мен. При всяка последваща крачка аз линея, с цел да се появя още веднъж, разлагам се на съставните си елементи и се трансформирам в едно цяло, разпръсвам се и се групирам, загивам и възкръсвам...

Когато споделих, че желая да умра в съня си, в действителност желаех да кажа, че желая да бъда стъпкан от слон, до момента в който върша обич.

Не ме събуждай до края на света…освен в случай че не е с някакъв доста готин специфичен резултат.

Обичам библиотеките. Стените от думи към мен, красиви и мъдри, ме карат да се усещам комфортно и несъмнено. Винаги ми е по-добре, когато мога да видя, че нещо задържа сенките.

Няма такова нещо като цивилизация. Думата е измислена единствено с цел да значи изкуството да живееш в града.

Учтивостта е ковчегът на дресираната душа.

– Ти работиш ли за държавното управление. За което и да е?
– Плащам налози, което значи, че работя за държавното управление на повърхностен работен ден. Да!

Снимки: roger-zelazny.com